Наскоро се зачудих защо никога не съм, а може би и не бих категоризирала клека като любимо движение в тренировките ми с тежести. Никога не съм се опитвала да го избегна и винаги подхождам с подобаващата сериозност към него, но не съвсем с кефа, който ми носят други упражнения. Да, трудно е. Да, изискващо е. Но това не може да е истинската причина, защото аз с лесни и неизискващи неща не си губя времето в залата. Възможно е леко да се бунтувам срещу това, че от половин година все нещо не ми достига в техниката и/или издържливостта, за остана наистина доволна от изпълнението. Все пак осъзнавам, че това е естествен процес и може много опаковки масло да изтекат преди нещата да си дойдат съвсем на мястото.

Днес, докато се връщах от залата, осъзнах и същината на нещата. Да кажа, че обичам да клякам, е все едно да кажа, че обичам да дишам. Точно толкова важно и базово е, и не е въпрос на предпочитания дали да го правя или не. Затова никога не съм се опитвала да развивам някакви сантименти към клека. Достатъчно е да си дам сметка, че липсата му би обезсмислила остатъка от тренировъчния ми режим. Още по-достатъчно е да си представя до колко опасни и трудно обратими дисбаланси бих могла да се докарам без него. Почти като да се засиниш от липсата на въздух.

Ще ми се хората да знаеха, колко е важно да клякат, най-малкото ако искат колената им да им служат достатъчно дълго време.

Следващият логичен въпрос: Дали е също толкова лесно да се диша неправилно? Все пак прекалено много хора само си въобразяват, че знаят как се кляка.

Днес за първи път от много време направих 3 пълни серии с 32 кг. Движа се в правилната посока и скоро клекът ще изпревари нападите, както си му е редът.

Леко противоречие с горе-написаното: обичам да дърпам мъртва тяга. Сигурно е, защото напоследък се случва сравнително рядко да я правя (поради принципа „или клек, или тяга“ за една тренировка). Обаче, наскоро ми се наложи да пренасям едни тежки неща из апартамента и се убедих, че ми се удава.