Мария Николова и Мария Димитрова са две от новите лица в екипа на Спайдър Спорт. Излишно е да описвам с думи какво могат тези момичета – това е поезия, която трябва да се види. 
Бих се връщала към тези клипове всеки път, когато имам нужда от фокус и вдъхновение.
Планирам до края на седмицата да направя една бърза равносметка на последната около половин година – постигнати успехи, посрещнати проблеми, бъдещи (краткосрочни) цели. Засега само откъм физическото ми развитие, че по-лесно се измерват нещата с цифри. Ще ми подейства освежаващо, да видя откъде съм тръгнала и къде съм стигнала, да погледна по-голямата картина.
Миналата седмица Милко ми записа снимките от фитнес ваканицята, т.е. отпреди малко повече от 6 месеца. Стана ми готино, докато ги гледах. Посмях се от сърце. Хубаво си беше на фитнес ваканицията, дори с кошмарния хотел в уравнението. Развеселих се и като видях как съм изглеждала по онова време (особено по бански, брррр). Направо си позволих малко гордост, затова че в момента имам доста различен силует.
Следващата снимка е точно от ваканцията. Едно знаменателно начало, първа среща с тежестите в прекрасния „Fit City Gym“ (Бургас). Милко ме учи как се прави „лежанката на Милко“. Дъмбелът, мисля, че тежеше колосалните 5 килограма. А всичко е толкова замъглено и разфокусирано, защото усилието от моя страна е огромно. 
Към момента, без особени проблеми, правя същото упражнение с 10-килограмов дъмбел, а пък все ме е яд, че не прогресирам достатъчно бързо. Равносметки си трябват, за да се освести човек.
Онзи един час, прекаран сред щанги и дъмбели си беше напълно достатъчен, за да се зарибя необратимо.
А какъв е аналогичният израз на „бензин в кръвта“, когато става дума за трениране с тежести?
Наскоро се зачудих защо никога не съм, а може би и не бих категоризирала клека като любимо движение в тренировките ми с тежести. Никога не съм се опитвала да го избегна и винаги подхождам с подобаващата сериозност към него, но не съвсем с кефа, който ми носят други упражнения. Да, трудно е. Да, изискващо е. Но това не може да е истинската причина, защото аз с лесни и неизискващи неща не си губя времето в залата. Възможно е леко да се бунтувам срещу това, че от половин година все нещо не ми достига в техниката и/или издържливостта, за остана наистина доволна от изпълнението. Все пак осъзнавам, че това е естествен процес и може много опаковки масло да изтекат преди нещата да си дойдат съвсем на мястото.
Днес, докато се връщах от залата, осъзнах и същината на нещата. Да кажа, че обичам да клякам, е все едно да кажа, че обичам да дишам. Точно толкова важно и базово е, и не е въпрос на предпочитания дали да го правя или не. Затова никога не съм се опитвала да развивам някакви сантименти към клека. Достатъчно е да си дам сметка, че липсата му би обезсмислила остатъка от тренировъчния ми режим. Още по-достатъчно е да си представя до колко опасни и трудно обратими дисбаланси бих могла да се докарам без него. Почти като да се засиниш от липсата на въздух.
Ще ми се хората да знаеха, колко е важно да клякат, най-малкото ако искат колената им да им служат достатъчно дълго време.
Следващият логичен въпрос: Дали е също толкова лесно да се диша неправилно? Все пак прекалено много хора само си въобразяват, че знаят как се кляка.
Днес за първи път от много време направих 3 пълни серии с 32 кг. Движа се в правилната посока и скоро клекът ще изпревари нападите, както си му е редът.
Леко противоречие с горе-написаното: обичам да дърпам мъртва тяга. Сигурно е, защото напоследък се случва сравнително рядко да я правя (поради принципа „или клек, или тяга“ за една тренировка). Обаче, наскоро ми се наложи да пренасям едни тежки неща из апартамента и се убедих, че ми се удава.